Една ранна утрин повдигайки черния воал на нощта и зад планинският връх, слънцето изгря и що да види: Бе настъпил сезонът на любовта, а по клоните на спомените бяха разцъфнали безброй отминали мигове, неизказани думи,нечути копнежи. Още в полуунес, слънцето с недоумение гледа вълна след вълна, сякаш ново е неизменното старо - ДА все същият живот е това все същият, изпълнен с любов и трепет, със срещи и раздели и с усещането, че времето тече като река, тече и нашепва, как цялата долина е преизпълнена с любов и че клоните на спомените са се окичили с безброй отминали мигове...
