Когато Дионис се родил повторно от бедрото на баща си Зевс, всички богове го обикнали, защото бил красив и весел. Само ревнивата съпруга на Зевс, Хера, таяла неприязън към Дионис, защото бил плод на едно от многобройните любовни похождения на мъжа й. Щом пораснал веселият му нрав привлякъл известните с разпуснатостта си менади (вакханки) и сатири. Дотогава всички ги отблъсквали, заради лошата им репутация, но тяхната житейска философия допаднала на Дионис и той ги взел под крилото си. Младият бог бързо се отегчил от напътствията на мъдрия си учител Силен и поел със свитата си по широкия свят. Oще в самото начало той стигнал до красив град с прекрасни градини. Владетелят на този град имал жена, известна надалеч с неземната си красота. Щом лекомисленият Дионис научил за нея, веднага пожелал да я прелъсти. Затова се настанил със свитата си в градината, където младата владетелка се разхождала всяка сутрин. Още в първия ден, щом слънцето огряло земята, измежду цветните храсти се появила тя – най прекрасната смъртна, която Дионис бил виждал.
Той почувствал нещо повече от плътско желания, и решил, че в началото на своя земен поход ще превърне тази жена в своя върховна жрица. Не било трудно за младия бог да убеди царицата да го последва. Съпругът й бил стар, а самата тя още от юношеските си години споделяла възгледите на вакханките. Гъстата й тъмно червена коса, кръшната й снага и пронизващият й поглед, подсказвали, че във вените й тече буйна кръв - кръв, която жадува за живот, пълен със сласт и удоволствия. Младата жена поела ръката на сияещия бог. Щом той се появил в градината слънцето сякаш станало по-ярко и старият владетел се събудил. Но всичко което той видял е как невярната му съпруга изчезва в прегръдките на неземно красив и обаятелен младеж. Царят разбрал, че жена му е омаяна от бог и е безсилен пред властта му.
Така Дионис се понесъл по света със веселата си свита и прекрасната си жрица, отдадени на веселие, лекомислие и разврат. Където и да минел, присъствието му внасяло хаос. Хората, като омагьосани, оставяли работата си и се отдавали на неспирно веселие. Безкрайно щастлив бил веселият бог със своята жрица, но ревнивата Хера готвела отмъщението си. Веднъж Дионис спрял в град, чиито владетел бил брат на измамения съпруг. Самият той бил там, на гости на брат си. Хера се явила в съня му и му казала къде са се установили Дионис и жрицата му. Смъртният цар бил безсилен пред бога, но можел да накаже невярната си съпруга със смърт. На следващия ден царят с неподозирани сили се отправил към близката гора, където Дионис пирувал. Между клоните на дървета той видял преплетените тела на младите вакханки и подивелите сатири, а в встрани от тях Дионис и жрицата му се носели над земята, смеейки се и хранейки се един друг с плодове.
Кръв нахлула в главата на царя, втурнал се към двамата влюбени и пронизал жена си с кинжал. Яростта на младия бог била страшна. Той мигом вкаменил ревнивият цар и поел в обятията си умираща жрица. Не било във властта му да й вдъхне живот, но поискал да я увековечи. Затова заповядал докато е още жива да се превърне в растение, което да е буйно и страстно като нея, а сокът на плодовете й да вдъхва веселие и свежест, каквито излъчвала спонтанната им любов. И така докато умирала, жрицата се превърнала в лоза. Тялото й се увило около плачещия Дионис, а ръцете й го прегръщали, докато се превърнали в тънки зелени филизи. Минали часове, преди богът да разбере, че прегръща само едно растение, от което висели чепки с тъмно червени гроздове. Той станал и откъснал плодовете. Вкусът им бил като устните на неговата жрица, а цветът им като косите й. Дионис изцедил сока на плодовете в голям съд, оставил го настрана и наредил траур в чест на мъртвата жрица.
Минали седмици преди богът да отмени траура. На тръгване той и свитата му изпили гроздовия сок. Ферментиралата течност се разляла по вените им. Не след дълго те усетили неземно опиянение и се отдали на невиждано до тогава веселие, все едно жрицата била оживяла. Щом изтрезнели потеглили, а Дионис откъснал лозовите филизи и ги понесъл със себе си по света, за да научи хората да отглеждат лозови растения и да правят вино, за да бъде неговата жрица вечно жива. Ето защо днес, когато пием вино, ние отпиваме от любовта на бога и жрицата, пием от нейната буйна кръв. Затова ни обзема това палаво и весело настроение, което винаги искаме да споделим с близки, приятели и любимия човек.
Наздраве!
No comments:
Post a Comment