Приятелите, моите приятели са нещо много повече от хора. Те не веднъж и дваж са ме спасявали, когато тръгна с вятър да се боря... И после тихомълком са преглъщали, когато мълчаливо ги напусна, защото знаят – аз си се завръщам (най-малкото когато мрак се спусне). Навярно имат корабни въжета наместо нерви (щом търпят ме още) съвсем сама да ходя срещу себе си и после да им оревавам нощите... Приятелите, моите приятели не съдят строго щом направя глупост. Усмихват ме, когато в мен вали и ми се радват щом изпадна в лудост. А аз... не знам дали ги заслужавам щом често на “порои” ги обричам. Едно да знаят само се надявам, че много, не, безкрайно ги обичам!
No comments:
Post a Comment